Част 2

Битие

Нека да разгледаме нещата от самото начало.

В Битие 1:27 пише: „ и Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде“. От този стих виждаме, че макар Бог да създаде мъжа пръв в материалния свят, Той беше предвидял жената в себе си и я беше един вид „създал“ в мъжа. Това се потвърждава и от Битие 5:2, където Бог в обратния ред казва, че първо ги създаде мъж и жена и ги наименува човек.  Това ще ни даде едно по-ясно разбиране за  Битие 2:18: „не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник“. Бог не е решил в този момент, че не е добре Адам да бъде сам. Той е знаел, че не е добре още когато го е създал, и то не защото ще е самотен и няма кой да му домакинства. Еврейската дума „помощник“ в този стих е „езер“, която в Стария завет, освен в този стих за жената, се употребява само за Бог като наш помощник и означава „ защитава, окръжава, помага“ в смисъла на „спасяващ живота“. Мисля, че ако трябва буквално да превеждаме този стих по-скоро би трябвало да четем, че „не е добре за човека да бъде сам /защото няма начин, няма как, не може да се справи/; затова ще му създам подходящ помощник /който да го защитава и окръжава, да му спасява живота/“. Не искам да изпадам в крайности, но традиционното схващане за това, как жената помага на мъжа като чисти, готви, пере и се грижи за децата в неделното училище, със сигурност не се намира в този стих.

Защо Адам и Ева не бяха създадени едновременно? Има няколко причини, но със сигурност една от тях е, че Бог, предузнавайки грехопадението, създава предварително ред /който преди грехопадението нямаше значение/, на който естественият живот и законът да могат да бъдат основани.

В Битие 3:16-19 виждаме какви проклятия идват върху мъжа и жената заради непокорството им.

1.   Жената ще ражда с мъка и на мъжа й ще бъде покорено всяко нейно желание, и той ще я владее.

2.   Мъжът с мъка и пот ще се прехранва, и земята ще ражда тръни и бодли.

Доколко вярваме, че Исус ни изкупи от тези проклятия?

Закона и благодатта /2/

Аз мисля, че пълното изкупление ще е когато Исус се върне за своите си, но в Христос всеки, който предава себе си напълно на Бог, може да има надежда, че ще изкарва прехраната си без труда му да ражда „тръни и бодли“, т.е. без постоянно да се ограбва труда му от всякакви инциденти и произшествия, а жената може да роди без да се мъчи и мъжът й да не владее над нея. Казвам надежда, защото в Новия завет няма обещание, че докато Исус не се върне ние ще живеем богато и охолно. Заради благовестието и Вечните цели и намерения на Бог, ние може да претърпим загуба или да страдаме несправедливо, дори да живеем праведно.

Искам да кажа още няколко думи за закона, за да ме разберете правилно. Той, в неговата буква, е свързан с плътта ни и затова не може да е напълно справедлив, т.е. животът ти до голяма степен се определя от това на кого си син, къде си роден, какъв пол си, а не от това какъв човек си. Законът е само сянка на това, което има да дойде, а не самата същност на нещата /Евреи 10:1/. Затова и трябва да разглеждаме Стария завет в светлината на Новия, защото само Исус свидетелства напълно истинно за това, какъв е Бог. Бог не е „око за око, зъб за зъб”/Изход 21:24/, Той не прави разлика между мъж, жена или дете, както закона прави /Левит 27:1-8/. Той не смята, че само защото някой се е родил роб, той е „стока” на господаря си /Изход 21:20-21/.  За Него всички имаме еднаква стойност. Това се вижда най-ясно на кръста. Умирайки за нас, Той свидетелства, че счита нашия живот за по-ценен от своя. Както пише в Евреи 10:8-9, въпреки че жертвите бяха поставени от Бог, пак те не са Му угодни, т.е. това, че нещо е поставено в закона, не означава, че Бог е такъв или че Той благоволява в него. Ето няколко примера.

Днес всички смятаме, че абортът е убийство, но според закона не е така. В Изход 21:22-23 пише, че ако ударят бременна жена и тя пометне, да се глоби мъжа, но ако самата жена умре, тогава да се накаже със смърт виновния, т.е. ако причиниш помятане не се счита за убийство.

В закона може първородния да е най-глупав и мързелив например, но той наследява двойно /Второзаконие 21:16-17/. Може някой левит да има огромно желание да се приближава и да служи на Бога, но ако е крив носа му, той не може да влиза в светилището /Левит 21:16-23/, а друг да не го вълнуват Божиите неща, но ако външно е здрав, ще влиза там.

Обърнете внимание, че сам Бог не се е съобразявал много пъти със закона. Например нито Исак, нито Яков, Юда, Йосиф, Давид или Соломон са първородни в семействата си. Това е така, „за да почива Божието по избор намерение не на дела, а на този, който призовава“ /Римляни 9:11/.

Могат да се дадат още много примери, но мисля, че няма нужда от повече.

Законът е даден заради нас. Ако зависеше от Бог, Той не би искал да има „ера на закона”. Бил ни е нужен този „детеводител”, който да ни доведе до Христос, да разберем какво е да служим под закон, за да можем да оценим благодатта.

Днес чрез Божия дух, който живее в нас, ние можем да погледнем пророчески на закона и да открием преобразите, които са заложени в него, за да разберем как стоят нещата в духа.

Бащинство, синовство, братство, царство, свещенство, наследство, воюване и т.н. имат духовно измерение в Новия завет. Те не са свързани с плътта /дали си мъж или жена/. Ако една жена е довела някой при Христос и след това го е възпитавала и се е грижила за него, тя е „баща“ за този човек, защото го е „родила“ в Божието царство /1 Коринтяни 4:15/. Тя чрез Стария завет може да види как трябва да се обхожда като „баща”, т.е. какво Бог очаква от един баща. В Откровение 1:6 пише, че ние сме царство от свещеници. Как ако го нямаше Стария завет щяхме да разберем какво е да си свещеник.

Тук искам да спомена и за една широко разпространена заблуда сред християните днес, че мъжът е свещеник в дома си. Ролята на свещеника е била да представя хората пред Бог, да принася жертвите, да се моли за тях и да ги учи на закона. Никъде в Новия завет няма намек, че е нужен друг посредник между Бог и човека освен Исус Христос. Днес всички сме свещенници на Бог т.е. посредници между Него и погиващия свят. Затова и няма никакво основание да мислим, че жената има нужда от посредник при взаимоотношението си с Бога.

Както казахме имало е хора /и мъже и жени/ в епохата на закона, които са живеели до голяма степен „извън времето“ си, т.е. по благодат. Те са изключения, защото Святият Дух още не е бил даден  и е било времето на закона.

Един  от тези хора е Девора – съдия и пророк на Израел. За нея пише в Съдии 4 и 5 глава. За отбелязване е, че тя е била омъжена /за Лапидот/, но въпреки това е имала водеща роля.

Друг пример е Олда /4 Царе 22:14-20/ – пророк в Израел. Интересен е фактът, че тя е живяла по времето на Еремия, Наум, Авакум и Софоний и, въпреки това, цар Йосия се допитва до нея, а не до тях. Явно е била на голяма почит. Между другото и тя също е била женена, но Бог е употребявал нея, а не мъжа й.

Не трябва да забравяме и примера на Авигея /1 Царе 25 глава/. В нейната история се вижда как дори по времето на закона една жена е можела да познава своя Бог. За нея се казва, че е благоразумна и красива. В съвета, който дава на Давид можем да видим Божията мъдрост. Въпреки, че е женена за особено нечестив и безумен мъж, тя не оставя Давид да го убие и да я „освободи” от товара на този брак. Понеже не търси своето си, а се грижи за това, което е право пред Господа, Бог се погрижва за нея. След десет дни съпругът й умира и Давид  я взима за жена.  Това е свидетелство как и в най-лошите обстоятелства, ако търсим Бог и Неговата мъдрост, Той е силен да се погрижи за нас.

Друг силен преобраз се намира в книгата „Йов“. В 42 глава се описва какво става, когато Йов се среща с Бога лице в лице. Първо се покайва, после се моли за приятелите си, след това е благословен двойно и накрая му се раждат 7 сина и 3 дъщери. Интересно е, че се изброяват имената само на дъщерите му, което няма естествено обяснение. Описва се колко са красиви, което е символ на благоволение от Бог и Йов им дава наследство между синовете си. Вярвам, че всичко това е пророчество за това, което се случва днес. Бог дава наравно „наследство“ на жените между мъжете в Божието царство и служението.

В Еремия 31:22 има едно пророчество, че „Бог ще направи нещо ново на земята; жена ще окръжи /спаси, защити/ мъж”. Каквото и да означава това, явно е нещо ново, непознато дотогава. Мисля, че изпълнението на пророчеството наближава.

Нека да видим как стоят нещата в Новия завет.

„Тайните”

В Йоан 16:12-13 Исус казва на учениците си, че не всичко могат да понесат сега, но когато дойде Святия Дух, Той ще ги упъти във всяка истина. Исус изяви напълно характера на Бог чрез своя живот и смърт, но що се отнася до „идващите неща“ е стигнал толкова далеч, колкото хората дори в своите най-добри намерения са можели да понесат. Бог е обещал, че няма да ни постигне нещо, което да не можем да понесем /1 Коринтяни 10:13/. Споделянето на определена истина може да се превърне в едно непреодолимо препятствие /съблазън/ за хората, ако те не са готови за нея. Ако сте обърнали внимание Исус никога не говори пряко, че спасението е и за езичниците, затова и на Петър му трябва явно видение от Бог и то повтарящо се три пъти, за да разбере, че може да говори и на езичници. Има неща в Словото, които не са явно изявени, защото не им е било времето. Има „тайни”, който трябва да бъдат разкрити. Ето как един брат описва това.

„За да получим познание за Бога, трябва да ценим изключително високо това познание. Например в Притчи 2:4 се казва:

Ако го потърсиш като сребро, и го подириш като скрити съкровища.

Повечето от отбраните неща на Бога лежат под повърхността и трябва да бъдат изравяни. Те не са за хладките или половинчатите, но за онези, които са усърдни и ги ценят, които демонстрират това, търсейки ги ревносто. Не можем да достигнем някои неща, ако не положим усилие, за да успеем – подобно на състезание с препятствия. Например Мойсей разпъна скинията надалеч /Изход 33:7/. Той не направи нещата лесни или удобни, но постави скинията встрани, така че да е нужно усилие, за да влезе човек в нея. Онези, които познаваха Господа, с радост правеха това усилие. Всъщност по този начин се разделяше житито от сламата, „усърдните” от „безразличните”. Бог има начин да разделя хората.”

Такава „тайна” е например темата за робството. Няма нито един стих в Новия завет, който да изобличава  директно робството като нещо зло. Напротив, в 1 Коринтяни 7:21 Павел казва да не се притесняваш, ако си роб, а в 1 Тимотей 6:2 да работиш на господаря си, толкова повече ако той е вярващ?! Бог винаги е бил против робството, но явно в новозаветни времена това не е било приоритет. Имало е основни неща, които е трябвало да се утвърдят сред вярващите. Впоследствие откривайки все повече какъв е Бог от цялото писание, ние разбираме, че няма как един човек да притежава друг човек като вещ.

Друг пример е евангелизирането на света. Има два-три стиха, в които има призив да се достига света. Никъде в посланията няма нито един призив към това вярващите да говорят на всички или изобличение, че не свидетелстват достатъчно. Не казвам, че не трябва да свидетелстваме, но казвам, че тази истина се разбира когато видиш сърцето на Бог към хората в света, а не от явния призив на Словото. Затова и спрямо жените Исус е имал граница, която не е могъл да премине. Знаем, че апостолите са били 12 мъже. Мислите ли, че Исус е можел да избере 6 мъже и 6 жени? Как щеше да се стори на евреите да ходят заедно и да спят на едно място мъже и жени, а някои от апостолите са били и женени? Наистина щеше да е твърде много за тогаващното общество и дори отворените за благовестието хора нямаше да го приемат. Въпреки това имаше жени, които го следваха, но по-отдалеч, за да спазват благоприличие. Не вярвам някога друг равин да е имал за последователи и жени.

Интересна е случката в Лука 10:38-42, където Марта роптае, че Мария не й помага в нещата, които са били обичайни за жените по онова време /а дори и днес е така/. Исус й казва, че Мария, която седи в краката Му и слуша думите Му, е избрала добрата част, т.е. не само не я изобличава, а насърчава Марта, че доброто в случая е да се научи от Него, а не да се грижи за гостите, както е било прието. Не вярвам, че това е било прецедент. Други жени също са слушали и са се учили от Исус, затова и на Петдесятница заедно с апостолите е имало и жени събрани за молитва и очакващи обещания Святи Дух /Деяния 1:14/. Трябва да имаме предвид и факта, че фразата „седнала при нозете Му” във източната култура е означавала не просто, че го е слушала, а че е била Негов ученик /както Павел и Гамалиил/, а единственият смисъл тогава да бъдеш нечий ученик, е да станеш самият ти учител един ден.

Друг факт е, че Господ избра за свидетели на своето възкресение жени /Лука 24:1-11/ във време, в което свидетелството на жените не се е приемало дори в съда. Бог избра няколко жени да са първите свидетели за факта, на който се крепи християнската вяра. Аз не мисля, че те са разказали само на апостолите за това. Ако Анна /Лука 2:36-38/, която без да е видяла Бог е говорила за Него на всички в храма, колко повече тези жени, които са видели възкръсналия Исус, ще говорят на всички за Него?!

Исус още отначало е започнал да поучава всеки, който е искал да го слуша. Той не е събирал само мъжете, а те да обясняват на жените. С това са съгласни и пророческите думи в Еремия 31:34, че всички ще го познаваме.

Епохата на ранната църква

Това благодатно отношение към жените продължава и след възкресението. Същият Павел, който пише жените да не поучават,  почита едно семейство – Прескила и Акила.  Сигурен съм, че на никой не му направи впечатление, че написах Прескила преди Акила. Това е така, защото от 6 места, на които в Новия завет се споменава за тях, в 4 Прескила е посочена на първо място, включително и в Деяния 18:26, където двамата взимат Аполос и му излагат по-точно Божия път. Няма причина да се мисли, че споменаването им винаги заедно е някаква случайност. Никъде не се споменава „просто така“ за някоя от жените на другите съработници на Павел. Според мен те са били истински съработници за благовестието, рамо до рамо и явно Прескила е била по изявения служител, затова е и спомената на първо място. Ако тя е поучавала Аполос, за мен е сигурно, че е поучавала и в домашната им църква /Римляни 16:4/.

Друг пример е Юния, която в Римляни 16:7 е описана като бележита между апостолите!!! Нещо, което със сигурност включва и проповядване. Някой от древните отци на църквата, като Йоан Златоуст, потвърждават тази нейна позиция.

В Римляни 16:1-2 пише за Фива, която е помагала на мнозина, както и на самия Павел. Думата „помагам“ на гръцки означава: „стояща отпред, закриляща, началница, помощница, покровителка“. Тази дума е женската форма на „закрилник, спасител, вожд, глава, консул, покровител“. Мисля, че сестра Фива е имала определена власт като служител в ранната църква, затова и Павел насърчава да й „помагат” /тук е използвана друга дума, която означава „помагам”, „стоя до някого”/ в служението. Някой може да каже, че за нея е употребена думата „дякон“ /”служител”/, което според повечето хора означава една по-ниска позиция, но това не е така. В 1 Тимотей 4:6 и 1 Солунци 3:2 Павел нарича Тимотей  „дякон”, а в Колосяни 1:23 нарича и себе си така. Така че тази дума явно се е употребявала за служители от всякакъв ранг. Също така според преданието тя е била и куриер на Павел до християните в Рим с „Посланието към Римляните“, а в онези дни /доколкото съм запознат/ посланикът е имал отговорност и да отговаря на въпроси и да обяснява посланията.

В Колосяни 4:15 пише да се поздрави Нимфана с домашната й църква. Няма как Павел да поздрави специално нея, а да пренебрегне другите лидери, ако тя не е била в някаква ръководна позиция.

2 Послание на Йоан е до избраната „Госпожа”. Не знам, защо тази дума е преведена точно така. На гръцки тя означава по скоро „господарка, владетелка, повелителка”, това е женската форма на думата за „господар, владетел, Господ”. Според мен това е била знатна жена, като тези, за които пише в Деяния на апостолите, че са повярвали /Деяния 17:12/, и е имала домашна църква. Самият факт, че апостолът пише на нея с определени заръки как да се обхожда църквата е показателен, че тя е имала реална власт в това събрание.

За ролята на жените в Новозаветната църква пише и Кен Бейли:

Интересно е, че при разпъването за жените е било възможно да идват и да си отиват и да гледат какво се случва без страх от властите. Те не са били смятани за заплаха и не се е очаквало да бъдат смятани за такава. Този модел се повтаря и до днес в близкия изток. По време на най-големите размирици в Ливан, когато мъжете от воюващите фракции или са се криели или са вървели с голямо внимание, жените са можели да идват и да си отиват, да пазаруват, да извеждат децата навън и т.н. Но забележително е, че когато се обърнем към Деяния и към преследването, което се повдига срещу църквата не само по времето на Стефан, ние забелязваме, че жените са били преследвани наравно с мъжете. Савел от Тарс отива в Дамаск, за да арестува и да хвърли в затвора както мъже, така и жени. Това има смисъл единствено ако жените също са били виждани като водачи и влиятелни фигури в обществото.

Според  мен, след първоначалния устрем и разширяване на Божието царство след смъртта на първите апостоли, църквата като цяло започва да отпада от благодатта и свръхестествения живот. Загубва се ходенето „от слава в слава”, на което сме призовани. Църквата започва да се институционализира, загубва се нейния органичен живот. Затова и откровението кои са мъжа и жената в Христос не е отишло много далеч.

Жените и служението

Има два стиха в посланията, които предизвикват много дискусии в църквата.

В 1 Коринтяни 14:34-35 пише „Жените нека мълчат в църквата, защото не им е позволено да говорят; а нека се подчиняват, както казва и законът. Ако искат да научат нещо, нека питат мъжете си у дома; защото е срамно за жена да говори в църквата.“

Ако разгледаме цялата глава ще видим как Павел дава наставления за реда на „говоренето“ в църквата. Започва с говоренето на непознати езици и пророкуването, обяснява как в събранието един има поучение, друг псалм или откровение и към края на главата следват стиховете за говоренето на жените. Нека имаме предвид, че от гръцки точния превод на думата „говоря“ в тези стихове е „дърдоря, бърборя“. Също така жените не са свикнали да присъстват на събрания, по-емоционални и по-шумни са като цяло, задавайки много въпроси явно и на чужди мъже, което е било доста провокиращо за времето си. Всичко това е накарало Павел, насърчавайки ги всичкото говорене в църквата да става „с приличие и ред“ /стих 40/ да напише тези стихове.

Интересно защо Павел се позовава на закона пред една езическа църква. Това е така, защото където няма мир, а има безредие /стих 33/ е нужен ред, а основата на реда е закона и това, което е станало при грехопадението.

Другият стих е в 1 Тимотей 2:11-14: „Жената да се учи мълчаливо с пълно подчинение. А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, но нека бъде мълчалива. Защото първо Адам бе създаден, а после Ева. И Адам не се излъга; но жената се излъга, та падна в престъпление.“ Както вече казахме, поради липсата на  религиозно образование жените са задавали много въпроси, затова призивът към тях е да се учат мълчаливо. Тук ударението е на думата „учат“, т.е. Павел е искал жените да се научат, а не да останат невежи относно вярата, както видяхме и от примера на Исус, който поучаваше Мария, когато седеше в краката Му. Затова Павел забранява да поучава без преди това да се е научила.  Споредо мен това е принципно положение, а не закон, както е и с ред други неща в тази книга. Ето няколко примера. В 3 глава пише какъв трябва да бъде епископа и едно от условията е да държи децата си в послушание. Аз не мисля, че задължително, ако на някой служител децата са непослушни, той не може да служи, също както и ако е нов във вярата. Знаем колко много служители са били призовани от Бог в младостта си. По-нататък пише да се ползват с добри отзиви и от външните, което е доста спорно, знаейки, че ако искаме да живеем благочестиво, ще бъдем гонени /2 Томотей 3:12/, т.е. неприети от света. В 5:3-10 пък пише на кои вдовици да помага църквата. Ако прочетете внимателно указанията на Павел, ще видите, че днес не би трябвало да помагаме на почти никоя вдовица, поне аз не познавам нито една, която да отговаря на всички изисквания. Що се отнася до владеенето, мисля е ясно, че след грехопадението в естественото жената се покорява на мъжа си, а в Христос се покоряваме един на друг в любов, така че не може жената да владее над мъжа.

Искам още малко да разсъждаваме за закона и реда в Новия завет. Мисля, че е важно да отбележим, че единственият ред, който Исус установи е, че „който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всички“ /Марк 10:44/. Има само едно място /Матей 18:15-17/, където Той дава някакви конкретни наставления за дадена ситуация. Ако ти съгреши брат ти - изобличи го, ако не послуша - отиди при него с двама или трима свидетели, ако пак не послуша - кажи на църквата. Мисля обаче, че ако отидеш при съгрешилия с двама свидетели и той не послуша, може Святия Дух да те води, вместо да кажеш на църквата да отидеш при него с други двама пак да говорите. Така че и на тези стихове не гледаме като на закон.

Още в Стария завет Бог изявява, че не гледа на лице, а на сърце /1 Царе 16:7/. В Матей 15:17-20 Исус казва, че не това, което яде човек го осквернява, а това, което излиза от сърцето му. Мисля че това е един общовалиден принцип за всичко в Новия завет. Единственият начин една жена да съгрешава ако поучава е, ако го прави от някава нечистота в сърцето си /съревнование, търсене на слава и т.н./, но така или иначе и един мъж, ако проповядва така, и той съгрешава. Някои хора казват, че жената не може да поучава пред много хора. Всъщност, ако се замислим, Прескила сигурно е поучавала Аполос и в домашната си църква. Пред колко точно човека жената не може да поучава - пред 5, 50, 1 000? Кой определя границата, защото в Словото няма такава.

В заключение искам да кажа, че трябва да имаме предвид цялото напрежение, което е съпътствало прехода от старозаветно служение на Бог към новозаветно. Мъжете е трябвало да свикнат с присъствието на жените в събранията и активното им участие в служението, с многото им въпроси и по-емоционален отклик към вярата. Някои от жените пък, откривайки свободата, която имат в Христос, са започнали да поучават без да имат знания и мъдрост за това. Други пък, като са осъзнали някои от дарбите, които са им дадени и начина, по който Бог ги употребява, са започнали да се налагат на съпрузите си. Всичко това е провокирало Павел да напише горните два стиха.

Бракът

Някои хора казват, че взаимоотношението между мъжа и жената в брака в Новия завет е същото, както в Стария завет. Това е все едно да кажем, че взаимоотношението на Бог с неговите хора е едно и също в Новия и в Стария завет. Това не е така.

В Стария завет обещанията на Бог бяха за това Израел да се умножи и да стане на брой като морския пясък, да владее земята и да благоуспява във всичкия си труд. Затова бракът е бил едно задължително условие, за да наследиш Божиите обещания. Били са от изключителна важност името, потомството, наследството. Когато Исус дойде Той установи едно ново царство, което не е от този свят, невидимо. Затова ние сме призовани да живеем като чужденци и пришълци /1 Петрово 2:11/, да трупаме съкровища на небесата /Матей 6:19-21/, да „раждаме“ духовни деца и т.н. Мисля, че трябва да се отнасяме с повече внимание и смирение към купуването на къщи, коли, планове за пенсиониране и т.н., защото всички тези неща ни връзват за този свят. Не случайно на левитите Бог не разрешава да имат наследство, а само места за живеене. Също така само по себе си физиологическото продължаване на рода няма същата стойност каквато е имало в Стария завет, защото ние не се борим вече за земно наследство. Днес верността ни към Христос е определяща за стойността на живота ни и всичко трябва да се осмисля от нея, т.е. всичко, което правим трябва да е мотивирано от любовта ни и посвещението ни към Исус, иначе няма никаква стойност, независимо, че може само по себе си да не е лошо. Ако в Стария завет да нямаш деца се е считало за проклятие, понеже е свързано с продължаването на рода, днес това не е така. Да, Бог е направил естествено в интимното взаимоотношение между мъжа и жената да се раждат деца, но от друга страна, ако не се родят, това не означава, че дадено семейство е под проклятие. Много хубав преобраз е заложен в благовестието, който показва стойността на осиновяването. В Ефесяни 2:11-19 Бог казва, че ни е осиновил и ни е направил един човек с Израел, т.е. осиновените имат вече абсолютно същата позиция в Христос, като естествено родените. Ако Бог не прави никаква разлика между евреи и езичници, не трябва ли и ние да не правим разлика между осиновено и родено от нас дете. Липсата на това откровение в църквата кара много християни да правят всичко възможно да имат собствени деца, вместо да си осиновят, и/или бивайки свидетели за Исус, да раждат хора в Небесното царство и да се грижат за тях като за свои деца. Тук е мястото да отбележа, че днес е много разпространено „духовното осиновяване“. Има лидери, които търсят християни, на които да станат „духовни бащи“ и християни, които си търсят „духовни бащи“. Проблема е , че те не са „родени“ от тези лидери, т.е. това е като осиновяване за тях. Мисля, че далеч по-славно ще е да раждаме повече „духовни деца“, а да осиновяваме сираците. Вместо това днес е обратното.

Така вече разбираме и защо безбрачието има своето място в Новия завет, защото не е нужно да си женен, за да имаш деца и да служиш на Бог. С това са съгласни и пророческите думи в Исая 54:1 „Весели се, неплодна, която не раждаш; запей с радост и възкликни, ти, която не си била в болките на раждане; защото повече са синовете на самотната, отколкото синовете на омъжената, казва Господ.” В 1Коринтяни 7:7-9 Павел казва, че би искал всички да са неженени като него!?! А от 32 до 35 стих, че е добре да си неженен, за да се грижиш за това, което е Господно. Той пише това не защото женените не могат да служат на Бога, а защото така или иначе когато се оженят, повечето хора се завличат в житейски скърби и това ограбва плода от живота им. Избирайки да имаме един до голяма степен „старозаветен“ брак, ние се поставяме в позиция да имаме нужда от закони, които да регламентират отношенията на съпрузите: жените да се покоряват, мъжете да ги обичат и т.н. Затова и когато стане въпрос за семейство в ума на повечето християни изплуват стиховете от 1 Петрово 3:1-2, Ефесяни 5:22-33 и Колосяни 3:18-22. Проблемът е, че това се смята за успешен брак, а истината е, че това е една основа, един минимум, в който християнските семейства трябва да живеят, за да не се хули Божието име между езичниците.

На няколко места това /да не се хули Божието име между езичниците/ се използва като причина за даването на някаква препоръка или закон /1 Тимотей 5:13-14; 6:1/. Както казва Павел в 1 Коринтяни 9:19 „макар че съм свободен, аз заробих себе си на всички”. Понеже в нас живее същият Дух, който имаше Исус, чрез който Той се отрече от всичко и взе образ на слуга /роб/, същият Дух ни прави и ние да не търсим своето си, а да гледаме в нищо да не ставаме съблазън за езичниците. Редът в семейството е бил едно от най-най-важните неща в древния свят, затова и ги има всичките тези препоръки към семейните. Днес обаче църквата, с нейното отношение към жените, е по-скоро съблазън за света. Аз съм абсолютно „против” всякаква еманципация, но съм абсолютно „за” това, всеки да е свободен в дарбите и призванията си от Бога, независимо от неговия пол.  Естествено свободата е свързана с много напрежение, както писах по-горе, но това е единственият път към Божията слава.

Какво означава мъжа да е глава на жената? Думата „глава“ освен „началник, господар“ означава и „начало, произход, извор“. Мъжът е начало на жената, тя е „родена” от него, затова в закона трябва да му се покорява, както и родените в Божието царство трябва да се покоряват на своите „родители”. Но това ли е всичко, което Бог има за брака?

Нека първо да помислим докъде стига покорството на жената към мъжа й. Единствено към Бог покорството ни е безусловно, понеже не можем да имаме двама господари. Всяко покорство към човек е условно, затова мисля, че ще се съгласим, че ако мъж забрани на жена си да се моли например, тя не трябва да му се покорява. Но тогава, ако в покорството има граници, кой  ги определя? Моето мнение е, че по всички въпроси, които не касаят директно вярата /ако въобще мога така да се изразя/, жената трябва да търси мир с мъжа си, т.е. що се отнася до това дали ще чисти, готви, гледа децата, до голяма степен трябва да се търси смирение и покорство, иначе семейството ще престане да съществува. Що се отнася до нещата, касаещи Бог пряко /като молитва, пост, милостиня, грижа за бедните и т.н./, тя може да не му се покорява. Пак ще се върна на примера с Авигея, който според мен е много подходящ. Виждаме как от една страна тя върши задълженията си на съпруга, но от друга явно държи сърцето си към Бог и когато се налага, като в случая с Давид, не му се покорява. Според мен е важно от какво сърце излиза дадено действие - дали е защото просто не искаме да се смирим и да се покорим на нещо или наистина го правим от вяра. Ако някоя жена търси Бог с цялото си сърце, Той ще се погрижи за нея. Или мъжът й ще я напусне, или .... виждаме какво стана със съпруга на Авигея. В 2 Коринтяни 10:5-6 пише, че „когато стане пълно вашето послушание, ще бъде наказано всяко непослушание”. Това е общовалиден принцип за всякакви ситуации, при които някой е в позиция на покорство спрямо друг човек /съпруг, работодател, родител/. Бог ще защити своите си. Проблемът е там, че повечето пъти тези, които са в позиция да се покоряват на някой, воюват по плът и търсят своето си в проблемни ситуации, а не Божията слава. Затова и нищо не се случва. Ще дам и един пример от живота на Смит Уигълзуърт.

„Една година в Брадфорд настанала истинска зима. Водопроводчици се търсели навсякъде. Дори 2 години след случилото се имало много ремонтни работи по тръбопроводи, повредени от бурята. Уигълзуърт и двамата му помощници работели от сутрин до вечер. В дните на прекомерна работа и растящо благосъстояние, той все по-рядко посещавал събранията. Сърцето му започнало да изстива към Бога. Колкото обаче то изстивало, толкова повече горяла за Бога жена му. Ревността й да евангелизира и жаждата й за молитвен живот не намалявали. Спокойният, постоянен християнски живот и свидетелствата се противопоставяли на хладината му и това дразнело Уигълзуърт. Една вечер се стигнало до развръзката. Тя се прибирала малко по-късно от  обичайното събрание, но щом влязла вкъщи, той направил гневна забележка: “Аз съм господарят на този дом и не ти позволявам да се прибираш толкова късно, както тази вечер.” Поли отговорила спокойно: “Зная, че си мъжът ми, но господарят ми е Христос!” Това го ядосало толкова, че я изхвърлил през външната врата. Той обаче забравил да затвори вратата от вътрешната страна. Поли заобиколила къщата и усмихвайки се влязла отново. Засмяла се така, че и той се усмихнал. Така завършила тази история. Ако някои мъже изоставят духовния си живот на заден план, тогава жените им са тъжни през целия ден, даже са ядосани. Това не било валидно за Поли Уигълзуърт. Тя била с радост в сърцето, защото горяла в любовта си към Господа, приготвяла храната в определено време, изпълнена била с хумор и щастие. Така тя успяла да спечели отново мъжа си за Господа, да го върне към първата му любов и ревност. През месеците на духовната му непостоянност Поли не загубва верността си към Бога. Твърдостта, дадена й от Господа, предпазила от разрушаване духовния им кораб.”

Същото важи и за отношението на съпруга към съпругата, ако тя е охладняла към Господа. Вместо да й се налага и да я мъмри, нека бъде пример за нея, а Бог ще се погрижи за останалото.

Дали днес Бог не иска да покаже повече от своята мъдрост чрез брака?

Нека видим какво прави Небесния ни баща за нас.

Първо, когато бяхме роби на греха, Той ни изкупи със собствената си кръв и ние станахме Негови. После, вместо да ни налага волята си /която е за наше добро/, Бог ни освобождава и ни призовава да го следваме от сърце, а не по принуждение.

След това идва Исус, който се отрече от всичко и прие образ на слуга /впрочем по-точния превод на думата е „роб”/ и изми краката на учениците си.

За какво говори всичко това? Какво значи мъжа да обича жена си, както Исус обикна църквата? На колко места виждате Исус да налага волята си на някой, който не е съгласен с Него? Той нямаше нужда да се доказва или да се налага. На това сме призовани и всички ние.

Да изградиш семейство, основано на Божията благодат, не е евтино, изисква много търпение, прошка, смирение, търсене на Бога и израстване в характер и мъдрост. Затова и повечето хора избират да живеят  един „нормален“ живот, в който всеки изпълнява общоприетите си задължения, но къде е Славата на Бог? Както Исус казва в Матей 5:46-48 „ако правим само това, което правят езичниците, каква награда ни се пада?“/перифразирам/. Ако мъжът ходи на работа, грижи се за семейството, жената гледа децата и се грижи за къщата, не правят ли това и някои от езичниците? Някои семейства се държат така, сякаш това е всичко, което Бог иска от тях. На повечето семейни семинари се говори за това какъв е мъжа, каква е жената и как да снабдяват нуждите си, сякаш бракът е някаква форма на симбиоза. Ти снабдяваш моите нужди, а аз твоите и така всичко е наред. Ако мъжът получава секс, а жената внимание и сигурност, това предопределя един успешен брак?!?! Не трябва ли да има едно по-превъзходно свидетелство в браковете ни? Не трябва ли любовта, която не търси своето си, да е най-ярко изразена в семействата ни? Не трябва ли и в брака всичко да бъде „от Него, чрез Него и за Него”/Римляни 11:36/? Колко от нас се женят наистина с тази идея??? Бракът е място, където продължаваме да се грижим за това, което е небесно. Това означава да се откажем съзнателно от идеята, че партньорът ни ще  снабдява задължително нашите нужди. Тогава в ситуация, когато ти имаш нужда от внимание и помощ, а в същото време и някой друг има нужда, ти „освобождаваш” партньора си  да се погрижи за другия. И това не е една ситуация в годината, а начин на живот. Както като несемейни сме се отричали от себе си и сме гледали за другите, така и сега /като женени/ не е място да се отпуснем и да мислим за своето. Получава се така, че повечето християни несъзнателно се женят с идеята, че „Ето, вече някой задължително ще се грижи за мен”. Затова и в 1 Коринтяни 7:29-31 /”тези, които са женени, да бъдат като че не са”/ Павел дава едно общовалидно правило за всеки, който живее със съзнанието, че „Господното пришествие наближи”. Естествено, когато се грижим за другите, Бог снабдява нашите нужди както е обещал в Матей 6:33. Там има един общовалиден принцип за целия ни живот, а не само за храната и облеклото.

Затова това, което вярвам, че е съвършено е мъжът да се отрече от властта, която му е дадена в естественото и двамата да търсят със смирение и почит един към друг каква е благодатта, която им е дадена. В някои неща единият ще бъде водещ, в някои другият. Разбира се това е възможно само при хора, които са решени да живеят напълно в Бога и да не уповават на плътта.

Нека разгледаме брака в светлината на следните стихове:

1.   „Роденото от плътта е плът.“ / Йоан 3:6 /

2.   „Плътта нищо не ползва.“ / Йоан 6:63 /

3.   „Не познаваме никого по плът.“ / 2 Коринтяни 5:16 /

4.   „Не уповаваме вече на плътта.“ / Филипяни 3:3 /

5.   „Не съдим по плът.“ / Йоан 8:15 /

6.   „По плът не воюваме.“ / 2 Коринтяни 10:3 /

7.   „Плът и кръв не наследяват...“ / 1 Коринтяни 15:50 /

8.   „Проклет, който прави плътта своя мишца.“ / Еремия 17:5 /

От всички горепосочени стихове мисля, че не остава никакво място за съмнение относно това, че в Духа и пред небесните началства и власти плътта не играе никаква роля, и не ти носи никакво предимство. Как това се отнася към брака и изобщо към църквата?

Ако ти изискваш покорство понеже си мъж, не уповаваш ли на плътта? Да, имаш право да го направиш, но Бог благоволява ли в това? Това, че си „мъж” е нещо в естествено, то не е духовна категория. Не те прави нито по-мъдър, нито повече познаващ Бог. Истината е, че нямаме достатъчно смирение, търпение и вяра в силата на Святия Дух да ни променя, за да изградим семейство, основано на Божията благодат. Единственият случай вярвам, при който мъжа наистина получава повече благодат да взима верни решения в семейството е, когато жена му съзнателно се оттегля и доброволно избира да бъде водена от него, а не да живеят като съработници в Божието царство. Това е възможност, която повечето семейства избират и тя е в рамките на Божията воля.

Как решаваме конфликтите вкъщи?

В Яков 3:17 е описана Божията мъдрост: „Но мъдростта, която е отгоре, е преди всичко чиста, после миролюбива, кротка, умолима, пълна с милост и добри плодове, примирителна, нелицемерна.” Всяко действие, зад което стои налагане, манипулация, използване на сила, повишаване на тон, разпра, кавга, угаждане на плътта и т.н. е плод на плътта и НЕ Е от Бога! Замислете се, ако ти искаш да се преместите в друг град, а жена ти не иска и ти каже „Гледай си работата.” Какво ще направиш? Ще я набиеш ли? Или използвайки стихове, ще се опитваш да я мачкаш и манипулираш, докато стане на твоето? Така или иначе Бог не ни е оставил друг вариант освен да се молим и да уповаваме на Него, че ако сме прави, Той ще обърне сърцето на жена ти и тя ще се съгласи с теб, ИЛИ ще обърне твоето и ти ще видиш, че решението ти е грешно и ще се покаеш. Това е да искаш да бъдеш духовен човек. Няма друг път към Божията слава в браковете ни. Естествено, както казах, ако жената е по-пасивна и не иска да носи заедно с мъжа си отговорността за семейството, то тогава мъжът е длъжен да взима решения и да води семейството в Божия път. Той не може да отхвърли тази отговорност.

Бог в своята мъдрост е направил така, че винаги липсата на духовност, т.е. нежеланието да се търси водителството на Святия Дух в дадена област от живота ни, е покрито от някакъв закон или принцип, които да можем да следваме.

Нека да разгледаме друга ситуация. Представете си, че в едно семейство жената рядко откликва на желанието на мъжа си да бъде интимен с нея. Какво ще посъветваме такава двойка? Аз бих ги посъветвал мъжа да спре да мисли за своето желание за секс, а жената да не държи твърдо от своя страна нежеланието си. Така и двамата ще могат да се молят за другия и да търсят истински да се обичат. Някой път мъжът ще се съобрази с жена си, друг път жена му ще откликне на неговото желание. Ако търсим удовлетворението и радостта на другия ще ни бъде много по-лесно. И в тази област бракът продължава да бъде място на освещение и себеотричане.

Накрая искам да кажа няколко думи и за проповядващата се напоследък идея, че няма толкова значение за кого се жениш или омъжваш. Ако другия е християнин, не му мисли много, понеже няма правилен човек за теб!?! Ако Бог няма воля за най-важното решение в живота ни /след приемането на Исус за Господ/, защо да има воля за това къде живееш, къде работиш или за какво харчиш парите си? Бракът може да те доведе или до Божията слава или до „ада”. Как Бог може да няма воля за това??? Как можеш да си истински интимен просто с „някакъв” християнин. Бог интимно ли общува с всеки? Не! Той обича всички, но интимно общува с тези чиито сърца са съвършенно разположени към Него. Как може двама души да бъдат едно, ако не са на един дух, ако нямат една вяра и едно сърце за Господа? Как ще „орат” заедно? Това са най-важните неща, на които трябва да обърнем внимание, когато мислим за брак с някой християнин. Истината е, че повечето от тези, които са твърде „придирчиви” в търсенето си на партньор, са такива не защото търсят внимателно с кой ще служат на Господа, а защото търсят някой, който да угажда на страстите и желанията им, или са в някакви дълбоки душевни робства. Също така и повечето от тези, които са се оженили, не са го направили, защото са намерили правилния човек, а защото са нямали търпение да го търсят.

Внимавай с кого се „впрягаш” в този живот!

Старейшинство

Може ли една жена днес да бъде водач? Ако има качествата за това, защо не. Старейшинството и всичко друго както казах, не се основава на пол, а на сърце и характер.

Защо днес няма много жени-лидери? Има няколко причини. Едната е, че когато се издигне някоя жена за водач, духовният натиск върху нея става огромен. Сатана воюва с всички сили да запази статуквото, защото знае, че така половината потенциал на църквата е ограбен. Също така всички започват да я гледат „под лупа” и да търсят и най-малките грешки, за да кажат, че не може да бъде водач. Друг е въпросът, защо към мъжете-водачи нямат същото отношение. Следваща причина е, че никой не ги учи как да надмогнат над естествените си слабости, за да пораснат в призива си.

И мъжкият и женският пол имат своите естествени слабости, които трябва да предадем на Бог, за да ни промени и направи зрели вярващи. Мъжете са склонни да уповават на логиката и лесно падат в законничество. Липсва им състрадание и чувствителност. По-лесно се гневят и се възгордяват от придобиване на знания. Жените от своя страна прекалено много вярват на усещанията и чувствата, които имат. Това е основната им слабост. По-трудно поемат отговорност и по-лесно се отчайват. Естествено това не са универсални слабости, характерни за всеки мъж или жена.

Казвам това, защото когато имаме съзнание за слабостите си, ние внимаваме